Прекалено рано те обикнах.
Ето, събрах смелост да го призная.
Да бъдем заедно свикнах.
Но винаги предричала съм края.
7 месеца изминаха.
Не съм спряла да си спомням
как минусите ти място не намираха
в нормативите, които покривам.
Нещо в теб ме привлече.
Не мога да се сетя кое.
Сърцето ми в теб се зарече.
Защо не ме пита поне?
Влюбих се май в тази твоя безотговорност,
която по принцип толкова мразя.
И тази почти вечна непокорност
не рядко ме караше от ярост да лазя.
И ето, аз бях с други след теб
и те запълниха твоята липса,
но сега дойде и твоят ред
и на мен ми е трудно да го осмисля.
Да осмисля, че вече не си сам,
а избрал си и ти мой заместител.
И твоята подкрепа спира дотам -
до избора чий да бъдеш пазител.
Не искам да избираш между мен и друга
и осъзнавам, че съм нарцисист,
но не мога да приема, че те губя.
Това ме прави страшен егоист.
Като те пусна, какво да почувствам -
липса, страх, тъга, самота?
А дали на теб ще ти липсвам?
Може би просто трябва да се отчуждя...
Прекрасно! Истинско, личи си, засягащо чиатетля по един странен, прекалено личен начин. Чета, харесва ми, но създава и чувството, че не трябва да се говори за него, защото е някак идващо от прекалено дълбоко. :) Харесва ми начина, по който си използвала думите. Браво!
ОтговорИзтриване